Статии

Карате е система за ръкопашен бой, създадена на остров Окинава, Япония. Карате включва удари с ръце, крака, лакти, колена, основни ключове на стави, захвати и хвърляния като средство за самозащита и водене на бой. Успешното комбиниране на техниките, бързина, подвижност и равновесие са основни принципи в карате. В карате се набляга предимно на опростени и лесно приложими техники.

Карате е японска дума. Състои се от два китайски йероглифа "кара" (празен) и "те" (ръка) -"празна ръка". Често понятието "празен" се свързва с идеята, че съзнанието на човек трябва да е освободено и чисто, за да може във всеки един момент и във всяка една ситуация да реагира по подходящ начин и без паника.

Карате е създадено в Окинава, най-големият остров от японската верига. Според историците, карате се е развило на базата на китайски бойни изкуства, смесени с местните системи за ръкопашен бой. Заедно с пренасянето на китайската култура, в Окинава идват и много майстори на бойните изкуства, което допринася за развитието на карате. Документирани сведения за развитието на карате в Окинава датират от около 1700г.

Счита се, че трима души са отговорни за пренасянето на карате от Окинава в Япония. Гичин Фунакоши, създателят на шотокан, е бил първият от Окинава, който е бил поканен да живее и преподава карате в Япония. Горе-долу по същото време Кенва Мабуни пренася от Окинава своята система Шито-рю, а Гоген Ямагучи - Годжу-рю ("рю" - "школа"). Почти всички останали стилове в карате са наследници на тези три стила и са създадени от хора, тренирали Шито-рю, Годжу-рю, или Шотокан. Различните стилове в карате имат едни и същи основи, но подхождат по различен начин към бойната стратегия и начина на тренировка.

Една от основните промени, които Гичин Фунакоши внася във философското разбиране за карате, е че той преименува първоначалното "карате джуцу" ("изкуството на карате") на "карате до" ("пътят на карате"). С това подчертава, че трениращият карате трябва през целия си земен път да се придържа към принципите и философията на карате.

Шотокан е стилът карате, който Гичин Фунакоши започва да преподава в Япония. Първоначално японците са го наричали просто карате. Името Шотокан се появява по-късно, когато в 1939г е построена първата зала за тренировки на Фунакоши. Шотокан се състои от три думи: "шо" - "бор", "то" - "вълни", "кан" - "сграда". "Шото" ("Борови вълни") би могло да се преведе като шума на вятъра в боровите дървета. Това е бил псевдонима, с който Фунакоши се е подписвал под стиховете, които пишел и в негова чест учениците започнали да наричат стила "Шотокан" - "Сградата, където шумят боровете".

Шотокан се характеризира с ниски позиции и изчистена техника. Набляга се на техниката с ръце, изхождайки от идеята, че с ръка най-бързо може да се отрази противникова атака и да се нанесе удар. Комбинациите между техники с ръце и крака също силно се застъпват и обинковено са измежду любимите на по-напредналите ученици и майстори. Голямо значение се отделя на "ката" - предефинирани комбинации от техники с ръце и крака срещу въображаем противник. Счита се, че ката е едно от нещата, което прави от карате именно бойно изкуство, а не просто спорт. Изпълнението на всяка една техника се базира на основни физически принципи, съчетани с физиологията на човешкото тяло. Затова на тренировка се отделя много време за практикуване на основните техники до максималното им изчистване. На базата на чиста основна техника много по-лесно се градят по-сложни техники и комбинации.

"Ако човек е прекалено самодоволен, вярващ,
че хубавото време ще продължи вечно, някой ден
той ще бъде изненадан от порои и бури.
Ето защо е важно за всички ни да се подготвяме
ежедневно - всеки един час за всякакви
неочаквани (Внезапни) прояви."
Гичин Фунакоши

"Дълбоко в светлите традиции на човешката култура се спотайват
бисери - семена на съзиданието. Те очакват да бъдат извадени на
повърхността и разпръснати между хората. Едно такова семе - бисер, е
идеята на карате."
Гичин Фунакоши

Гичин Фунакоши (Gichin Funakoshi, 1868–1957) е окинавски карате майстор, който представя своя стил в Япония през 1921г. и така става първият голям популяризатор на това бойно изкуство. Фунакоши е тренирал и двата най-популярни стила в Окинава по това време: Шорей-рю (Shorei-ryu) and Шорин-рю (Shorin-ryu). Неговият син Йошитака модернизира стила, като главно добавя удари с крак над пояса.

Гичин Фунакоши, известен като основателят на съвременното карате, е роден през 1868 година. С карате започва да се занимава на 11 годишна възраст при двамата най-големи майстори за времето си - Azato и Itosu.

За Сенсей Фунакоши, преминавайки през различни стилове думата карате придобива много по-дълбок смисъл от широко разпространения кара - те, тоест празна ръка, за него се превръща в karate-до, буквално "път " или "начин" да усъвършенстваш себе си. През 1916 той прави демонстрация на Butokuden в Кийото, който по това време е официалния център на бойните изкуства. На 6 март 1921 година,престонаследникът, който по-късно става Император на Япония, посещава Окинава и моли Сенсей Фунакоши да демонстрира карате.

Той обединява техниките и катите на двата главни Окинавски стила за да формира свой собствен. Като резултат, съвременният Shotokan включва силните техники на школата Shorei и по-светлите, по- гъвкави движения на школата Shorin.

В началото 1922 година Сенсей Фунакоши пътува за Токио да представи неговото изкуство на първата национална атлетична изложба в Токио,организирана от министерството на образованието. Демонстрацията има голям успех поради вдъхновяващата личност на Сенсей Фунакоши. Подтикнат от няколко видни групи да остане в Япония, той не се връща в Окинава.

Сенсей Фунакоши не е само гений в бойното изкуство, но също така литературен талант. Своите произведения подписвал с псевдонима "Shoto" . Съответно, неговата школа Shoto или Shotokan. Гичин Фунакоши публикува няколко книги за карате, включително автобиографията си - Карате-до: Моят път в живота (Karate-do: my way of life).

При Гичин Фунакоши учат много имените личности, един от които е известният създател на Киокушин (Kyokushin) Карате - Масутацу Ояма (Masutatsu Oyama). През 1936 г. Гичин Фунакоши установява своето училище Шотокан в Токио.

Когато японската карате асоциация е учредена през 1949, Гичин Фунакоши е назначен за главен инструктор поради неговите умения и способности да ръководи .

Макар, че Сенсей Фунакоши е известен като голям карате майстор, той винаги подчертава, че най-важната полза от karate е развитието на духовни стойности и усъвършенстването на характера на неговите участници.

След повече от 75 години тренировки и преподаване на карате, Сенсей Фунакоши умира на 14 октомври 1957 година на 89 годишна възраст, и е погребан в светилището - храм Енкаку-джи в Камакура, близо до Токио, където е поставен малък каменен обелиск, върху който освен името и фамилията на майстора са издълбани следните слова: "В карате няма нападение."

Както и следната калиграфия, написана от самия него приживе:
"На острова и най-вече на юг познават донесеното от далече сурово бойно изкуство. Съжалявам, че не достигат знания за да бъде то пренесено в бъдещето. Кой би се заел с тази непосилна задача, да го обнови и предаде? Това ще съм аз! Кой друг, ако не аз? В самото небе съм се заклел!..."

Карате До означава “път на празната ръка”, така че наличието на оръжия в карате би могло да се приеме като противоречие с правилата му. В бойните изкуства оръжията не са задължителни, но употребата им придава сила, повишава координацията и прави боеца по-добър, когато е без оръжие.

Според карате и кобудо експертът Тадаши Ямашита “Окинавското карате и оръжията са като брат и сестра. Те взаимно се допълват”.

Точната история на нунчакуто не е известна. Съществуват различни вероятни теории за появата му. Според една от тях то е приспособено от инструмент за счукване на семена. Според друга първообраз му е оръжие на нощните селски стражи, представляващо две дървени блокчета, свързани с въженце. Стражите удряли дръвцата едно в друго, за да привлекат вниманието и да сигнализират за пожар или друга опасност. Най-вероятно нунчакуто е произлязло от някакъв фермерски инструмент. Най-разпространена теория е, че произхожда от пръчки за вършеене на ориз. Много вероятно е и да е произлязло от окинавски конски мундщук, който представлявал две дървени парчета, съединени с въже.

През 13-ти или 14-ти век емигрантска вълна от китайци заляла Окинава и се заселили в град Кумемура. Владеели различни бойни изкуства, едно от които било с използване на оръжие. Наричали оръжието “шуанг чин кун” (shuang chin kun) и “шуанг тсе” (shuang tse). Японците много се заинтересували от това бойно изкуство. Много от тях се отправили към Кумемура да изучават обаятелното изкуство на самозащита. Усвоените техники по-късно били видоизменени според японското им тълкуване. Било сменено и името на оръжието – започнали да го наричат “Нунчаку”. Променили също така и формата му. Китайският вариант представлявал две обли пръчки, свързани с верига. Японците предпочели две осмоъгълни пръчки, съединени с връв. Различният вид предполагал различни техники.

Като реално оръжие нунчакуто далеч не е изпълнявало ефектни трикове като завъртане под краката или около врата, докато врагът се е опитвал да те убие. Ефективността му е била в блоковете и мигновените точни удари. При удар дървото отскача и се налага да бъде овладяно бързо. Умението в боравене с нунчаку било усъвършенствано чрез играенето на ката, която развивала мощни и прецизни удари, които техники допълвали стила на “празната ръка”.

Нунчакуто е обвито в загадъчна история. Вярвало се е, че пръчките имат личностно излъчване. Според традицията на Ориента, ако се тренира достатъчно дълго и усилено, използваното нунчаку ще възприеме от духа и характера на трениращия. Приемало се е, че твоето нунчаку е част от теб. Изисквали са се безбройни часове на упражняване и усъвършенстване, за да се достигне този момент.

Нунчакуто представлява две парчета дърво, метал или друг материал – заместител, свързани с връв или верига. Много е подходящо за изграждане на тайминг и координация, както и за развиване на линията на движение, изисквана за тренировки с катана. Може да развие ужасяваща бързина на удара, а също така е и много ценно при париране на удари.

В различните стилове по света могат да бъдат открити различни варианти на нунчаку. Традиционните Източни стилове са възприели ефективните техники от Окинава. Повечето модерни стилове са включили нунчакуто заради популярността и признанието му като оръжие в бойните изкуства.

В зависимост от произхода му, нунчакуто може да се различава леко. В наши дни най-често тренировките се започват с оръжие, чиито пръчки са покрити с дунапрен. Някои традиционни школи държат пръчките да са от дърво и то – точно определен вид дърво. Материалът оказва влияние върху теглото и върху начина на трениране. Колкото е по-малко и леко нунчакуто, толкова по-мощно е. “Въжето” също може да варира от дебело тъкано въже през синтетично до верига. Дължината на пръчките и разстоянието между тях се определят както в зависимост от стила, така и от индивидуалната употреба на оръжието.

Китайското нунчаку е обло, цилиндрично, докато оригиналното японско е осмоъгълно и свързано с конска грива.

Размерите на нунчакуто го правят много лесно за криене, особено в традиционните облекла на Изтока. Въпреки това то не се радва на голяма известност в Окинава. Това най-вероятно се дължи на минималната му ефективност срещу меч, тояга или пика, при които тонфа или кама предлагат по-добри шансове за успех над опонента. Нунчакуто е незаменимо в улични боеве и схватки в близка дистанция. Този, който добре го владе, без проблеми може да се защити срещу няколко нападателя – невъоръжени или въоръжени с ножове.

Днес мечовете и копията не се срещат често, така че нунчакуто се превръща в едно от най-популярните оръжия.

Традиционното нунчаку обикновено се изучава в традиционните окинавски или японски школи, понякога като отделна дисциплина, но най-често като част от кобудо. Започва се с изучаване на основните техники (кихон). След тях се преминава към кати. По това време учениците развиват сила на удара и правилни движения. Когато ученикът покаже добро познание на катите (а това може да отнеме години), може да започне да упражнява рензокубункай – заучена комбинация от блокове и атаки, извадена от катата, но изпълнявана с партньор, който атакува с оръжие, обикновено бо. Следващата стъпка за напреднали ученици е кумите – спаринг срещу въоръжен противник. Оръжието може да е различно, но обикновено е бо. Упражненията в кумите са разрешени само за тези ученици, които много добре владеят оръжията си, тъй като грешка от дори сантиметър може да се окаже смъртоносна. В някои школи се учат и как да хвърлят нунчаку.

В традиционното нунчаку обучение се набляга на работа с крака, тай-сабаки и блокове. При насочен към главата удар умението за въртене на нунчаку не върши работа – той трябва да бъде блокиран или избегнат. Традиционните техники за нунчаку са много ефективни. Създадени за битка и тренирани в реални ситуации, тези техники позволяват на боеца да устои на въоръжен с тояга или нож нападател.

Недостатък на това обучение е това, че в някои школи традицията се възприема като религия и всеки опит да се промени или добави нещо се приема като ерес. Друг слаб момент е периодът на обучение – отнеме много време и усилия, докато се овладеят техниките. През тези месеци или години ученикът е относително беззащитен, което не го прави добър вариант за тези, които искат сравнително бързо да усвоят самозащита.

Освен в традиционните, нунчаку се преподава и в много модерни школи по бойни изкуства – от филипинските бойни изкуства до “американските нинджи”. Някои стари школи приспособяват нунчакуто към собствения си стил като филипинските и някои стилове на джу джуцу. Много от новите, развили се 70 – 90-те години на миналия век, включват нунчакуто като едно от базовите им оръжия. Това, което обединява всички тези школи е, че използват по-малко традиционните кобудо техники и методи на обучение и приспособяват собствените техники за работа с нунчаку.

Не може да се посочи обща характеристика на техниките и тренировъчните методи, тъй като те варират в различните школи. Някои са ориентирани към ката като кобудо, други изобщо не използват ката. Някои са спортно ориентирани и подготвят учениците за състезания. Други са насочени към улична самоотбрана. Някои школи използват предимно ударни техники и обучават на камшични удари от далечна дистанция. Други преподават борба – хвърляне, душене, болезнени захвати и ключове на стави и т.н. не е възможно да се оценят преподаваните техники в една или друга школа, без да се оцени самата школа.

В САЩ в началото на 80-те сержант Кевин Оркът, носител на черен колан в джукадо, създава системата OPN (Orcutt Police Nunchaku), предназначена за работа в полицията. Вместо обичайната полицейска палка се използват специално изработено пластично нунчако за първоначален контрол в ситуации, когато употребата на огнестрелно оръжие е неоснователна. Предимствата на пластичното нунчаку са малкият му размер – 12 инча (приблизително 30 см), което го прави лесно за криене и удобно за носене, лесно е за употреба и позволява прилагането на множество несмъртоносни, но ефективни техники.

И преди е имало опити за употреба на нунчаку в работата на полицията, но OPN е първата система, основана на контрол, а не на ударни техники. Според думите на създателя си, над 200 законоизпълнителни агенции в САЩ използват тази система.

Системата OPN се състои в изучаване на ограничен брой прости техники, което отнема кратко време. Нунчакуто се използва основно за контрол по време на арест или самозащита срещу невъоръжен нападател, като се прилагат различни техники: болезнени захвати или ключове на стави, поваляне, техники за слагане на белезници, блокове срещу удари с ръце и крака, както и някои удари. Всяка ситуация, която допуска удари с нунчаку, вероятно би допуснала и употреба на огнестрелно оръжие. От гледна точка на бойните изкуства, тези няколко часа на обучение (инструкторите обикновено минават курс от 32 часа, след което водят курс от 16 часа) са твърде оскъдно начало, но от полицейска гледна точка 16 часа тренировки са достатъчни. Трудно е да се сравни системата OPN с другите системи за обучение с нунчаку поради специфичния статус на OPN, но фактът, че тя се използва в реални боеве повече от 15 години, ясно показва ефективността